Дряново за Вас е детство. Какъв е най-милият ви спомен от онова време?

Всички спомени от детството са мили, понеже тогава към нас е мила самата природа.Чрез самото детство, когато сме още безсмъртни и безгрешни, природата предварително ни компенсира за злините, които ще ни се струпат по-нататък.Защото по-нататък ни поема обществото, което никак не е милостиво, а неговите закони са еднакви по своята неотменност с тия на природата. Лично моето детство обаче освен мило, беше доста по-сложно, защото трябваше да възприемам и да се приспособявам към всички епохи на всеобщата история едновременно. Макар и само на три километра от града, животът ни в село Марча си беше като в каменния век – с покривите ни от каменни плочи и нивите ни, драскани с дървеното рало. Същевременно баща ми беше техник във валцовата мелница на Станчо Хаджидимитров на Паче пладнище в Дряново. Хем каменен век, хем валцова мелница, така че и аз в младенческата си битност бях едновременно син божи на машинния век и син человечески на орната земя. Разпятието с двамата разбойници около него, разбира се, дойде по-късно.

Кои са най-интересните личности, с които Ви срещна животът?

Имах късмет още с първия си учител в първо отделение – Русчо Тихов, който беше жив образ на просветеното благородство както по външен вид, така и по вътрешна благост,  както в класната стая, така и когато избираше на всекиго от нас  подходяща книга в библиотеката на читалище „Развитие”. На всичкото отгоре в Дряново имаше и жив писател – Атанас Смирнов. Не стига това, ами в дома на Смирнови живя сума време и самият гуру на левичарската литература в България  по онова време – Георги Бакалов, интерниран в Дряново. Баща ми от мелницата, която беше наблизо, първо минаваше край тях за нови книги. Като прибавим пък, че на село в оная епоха всеки чичо над 50 години си имаше своя индивидуална философия за живота, а не беше телевизионен бройлер, това вече си беше цяла Сорбона или Харвард, при това без снобизма им и без амбициите им да накарат света да заживее според тяхната доктрина.

В Дряново някога е имало една улица „Главна”и друга, наречена „Дълга”. Едната вървяла успоредно на реката през цялото поселище, другата се спускала от високото до реката. Пресичали се и рисували,  от птичи поглед, кръстов знак. Какви са Вашите духовни пътеки, какви кръстопътища са пресичали, какви колебания за верния път са предлагали и имат ли те проекция  в съвременното магистрално „благоустройство”?

Как ли са го виждали тоя кръст едно време при липсата на дронове? Навярно от хълма „Бряста” е имало донякъде птичи поглед. Само че нито дългата улица, нито главната бяха прави като авенюта и стрийтове, та едва ли сме могли да имаме някаква асоциация с кръста. Сега чак ни е ясно, че всеки си носи кръста, било то човек или селище. Световните кръстоски на онова време, разбира се, бяха доста преплетени в навечерието на Втората световна война, но сегашните са още по-усукани, та разсукване няма. Не стига, че постоянно се озоваваме на някакво кръстовище, където трябва да правим избор на посоката си, ами и самите кръстовища току се преместват в пространството на неочаквани разстояния едно от друго. Например при първата миграция на селото към града гледах как преселниците от Марча в Дряново си правят къщите  само в квартала „Гилей”, който е откъм нашата страна. А тия от Геша или Цинга – там където е бил техният вход в града откъм Дряновския манастир. В Чикаго сега едва ли се заселват откъм нашата страна на океана, но плачат под оня сателит, от който се носи песента за бялото облаче, долитнало откъм нас. Това ще рече, че фундаменталният глобализъм е обречен, а се смята, че сме избрали неговата неопределеност в географията и в историята. Ако глобализмът господства в производството и във финансовата сфера , в метафизиката ще си остане безсилен. Ако разчитаме само на стожера на цифровизацията и на изкуствения интелект, няма в тоя харман да овършеем друго освен слама.

Справяме ли се с разчитането на дребния шрифт на епиграмите и коя е последната, която написахте?

Епиграмата като най-маломерен жанр в литературата наистина има сходство с положението на малкия човек в обществото. Епиграмата я пренебрегват големите жанрове в литературата, малкия човек го пренебрегват големите властници в обществото, че и не толкова големите, ами и от селски кмет надолу. Симпатизирайки на малката епиграма и на малкия човек обаче, не бива да мислим, че трябва да им се дава безусловна подкрепа, само защото са страдалци. В литературата заслужава подкрепа само умната и остроумната епиграма. В обществото – само мислещият малък човек. Литературата от много векове има тоя грях –  да прави от малкия човек на всяка цена и при всяко положение метафора за всенародна ценност. Но само мислещият малък човек заслужава това, а немислещият не. Защото немислещият едновременно е страдалец от гнета но и съучастник в прилагането му. Последна епиграма:

СКАЧЕНИ СЪДОВЕ

Пули се цялата нация:
„Откъде
ни дойде
тая пуста инфлация?”
Ами от колко време
просвещаваме нашето племе,
и децата дори,
че времето е пари.
А откога е в инфлация
нашето време!
Две в едно, щеме – не щеме…

От мъдростта на Вашите 90 години:  трябва ли или не трябва да догонваме света и защо?

Все има ние какво да му догонване на света, но гледам, че и той забравя какво има да догонва. Древната гръцка философия възникна върху тълкуването на поетите Омир и Хезиод. През последвалите хилядолетия обаче поезията бе изтикана до положението но маргинална незначителна секта в културата. Тълкователи все по-много, а все по-малко има какво да се тълкува. Така че голямо догонване предстои да падне: както ние догонваме цивилизацията, така и тя да догонва себе си.

Какво ще пожелаете на Дряново и дряновци?

Дряновци и останалите обитатели на подобните ни предбалкански долини са потомци на изтиканите от плодородните равнини техни предци. Изтикани от чужди или свои насилници към по-бедната и ронлива почва, пуснали са все пак в нея жизнени корени и са устояли през вековете срещу хапливите колебания на климатичните амплитуди. За бществено политическите да не говорим. Тоя закален корен няма да го изтръгнат нито климатичните, нито историчните превратности и по-нататък, въпросът е да ценим плодовете му.

София, февруари 2022

 


0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Исторически музей Дряново